Ако да сме влюбени, означава да страдаме, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато повечето от разговорите ни с близки приятели са за него, за проблемите му, за мислите му, за чувствата му и почти всяко наше изречение започва с „Той…“, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато извиняваме мрачните му настроения, сприхавия му характер или ироничните му забележки с нещастното му детство и се опитваме да станел неговия психо-терапевт, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато изучаваме някой „самоучител“, като подчертаваме всеки пасаж, който според нас би му помогнал, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато не харесваме повечето от най-важните черти на характера му, но се примиряваме с тях, вярвайки, че е достатъчно да сме привлекателни и любещи и той ще поиска да се промени заради нас, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато тази връзка ни излага на опасност емоционално и дори физически, това определено е признак, че обичаме прекалено силно.
Независимо от страданието и неудовлетвореността, до които води прекалено силната обич, това състояние е често срещано при повечето жени и ние почти не вярваме, че може да има и друг вид интимна връзка. Повечето от нас са обичали поне веднъж прекалено силно. В живота на немалко жени това е периодически повтаряща се тема. А някои до такава степен биват завладени и обсебете от партньора си, че дори разстройват работоспособността си.
В тази книга ще разгледаме задълбочено причините, поради които много жени, търсещи човека, който да ги обича, неизбежно попадат на трудни и безразлични партньори. Ще проучим и защо след като сме установили безперспективността на връзката ни, пак я приключваме трудно. А много често и обичта се превръща в много силна любов, когато партньорът ни се окаже неподходящ, нехаен, безполезен и не само не го напускаме, напротив – започваме още по-силно да го желаем и да имаме нужда от него. И тогава ще проумеем как желанието ни да обичаме, копнежът ни за обич и самото ни чувство, са се превърнали в пристрастеност.
Пристрастеността като понятие плаши. В съзнанието ни изниква представата за наркомани, игли, само-разрушителен живот… Думата не ни харесва и по никакъв начин не искаме да я свързваме с отношението ни към мъжете, които обичаме. Но много от нас са „наркоманизирани спрямо мъжете“ и подобно на всеки пристрастен към нещо, трябва да си признаем проблема, тежкия му характер, преди да започнем да се възстановяваме и да го преодоляваме.
Ако някога сте имали чувство, че сте обсебена от някой мъж, вероятно сте подозирали, че това може да се дължи не на любов, а на страх. Страх, че можем да останем сами, че не ще бъдем обичани, т.е. сме недостойни за любов, че ще ни пренебрегнат, изоставят или съсипят. И даряваме любовта си с отчаяната надежда, че нашият обект на чувствата ще поеме и грижата за страховете ни. Вместо това страховете – и обсебването ни – се задълбочават дотам, че да даваме любов в очакване на същото се превръща в движеща сила на живота ни. И понеже стратегията ни не дава резултат, ние засилваме любовта си. Обичаме прекалено силно.
Автор : Робин Норууд, „Параноя на страстта“
Снимка : www.pixabay.com
