Лечението не беше толкова лошо, колкото отношението ми към него. Страдах, защото не живеех в настоящия момент. Бях останала във вчерашния ден и броях всички онези дни, в които се чувствах болна. През другото време се страхувах от бъдещето; от следващата химиотерапия; от страничните ефекти, които щеше да предизвика; от храната, която щях да повърна; от умората, до която щеше да доведе лъчетерапията непосредствено след химиотерапията.
Имаше един начин да преживея всичко; да престана да се ужасявам какво е донесъл вчерашния ден (добро или лошо) и какво ще донесе утрешния (добро или лошо). Единствено ценен беше днешният ден. Можех да преживея 24 часа само ако не въвличах в тях миналото и бъдещето. Един ден с рака става поносим, ако всичко се свежда само до него.
Нужна ми бе неотклонна дисциплина, за да забравя за календара. Нужна ми беше бдителност, за да блокирам визията на всеки друг ден, който не беше днешният. Превърнах всеки ден в начало. Започвах сутрините с това да се изтръгвам : да забравя всичко от вчера и да не мисля за утре. Опитвах се да живея просто в днешния ден.
***
Това е денят. Не вчера. Не утре. Този ден.
***
В „Историята на татко“ Андре Дюбюс пише : “ Не е трудно да живееш в деня, ако умееш да живееш в момента. Въображението ни хвърля в отчаяние, то ни внушава, че има бъдеще, държи да предвиди милиони моменти и хиляди дни и като ни повлича така, ни пречи да задържим настоящия момент“
Автор : Реджина Брет, „Бог никога не спи“