— Единственото сигурно е, че промяната няма да дойде от другите!
Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл и вдигна крака на бюрото си. Харесвах миризмата на кожа и стари книги, която свързвах с това място, където в продължение на цял един ден бях разкривал тайните си след нашата първа среща. Меката вечерна светлина, процеждаща се през дърветата в парка, подчертаваше английската атмосфера на стаята. Верен на навика си, Дюбрьой въртеше леда в чашата с бърбън.
— Убеден съм — продължи той, — че всяка промяна трябва да дойде от теб, а не отвън. Нито някаква организация, нито някакво правителство, нов шеф, профсъюз или нов партньор ще променят живота ти. Впрочем виж политиката — какво се е получавало, когато хората са залагали на някого да промени живота им? Помисли за Митеран през 1981-ва, за Ширак през 1995, за Обама през 2008… Всеки път са били разочаровани. След това са си мислили, че са сбъркали човека, че са направили лош избор. Всъщност не в това е проблемът. Истината е, че никой освен теб самия няма да промени живота ти. Именно затова човек трябва да се вземе в ръце.
Забележи, мисля, че мисълта на Ганди надхвърля индивидуалните съображения, личните очаквания за промяна. Мисля, че тя се отнася преди всичко до промените, които всеки би искал да види в обществото. Вероятно е искал да каже, че е много по-важно самият ти да олицетворяваш пътя, по който трябва да се тръгне, и да си пример за другите, отколкото просто да изобличаваш и критикуваш.
— Да, разбирам, мисълта е интересна, но дори и да се превърна в пример на уравновесеност, това няма да промени с нищо изискванията на моето предприятие, нито моят шеф ще започне да ме зачита.
— Напротив, в известен смисъл точно така ще стане. Ако страдаш, защото шефът не те зачита, то не очаквай той да се промени от само себе си. Ти трябва да съумееш да накараш другите да те зачитат. Виж кое можеш да промениш в себе си, за да станеш по-достоен за уважение — може би взаимоотношенията ти с другите, начина ти на говорене, на споделяне на резултатите ти. Може би не трябва да оставяш без отговор неуместните забележки. Впрочем гадните ръководители, които обичат да тормозят служителите си, не нападат всеки от тях, не избират жертвите си случайно.
— Все пак нали не твърдите, че жертвата сама е виновна за тормоза!
— Не, нямам предвид това. Не е по нейна вина и дори не можем да кажем, че неволно го предизвиква. Не. Просто казвам, че тя се държи по такъв начин, че прави тормоза възможен. Палачът ѝ усеща, че ако я нападне, наистина ще ѝ въздейства отрицателно, докато при другите може и да не се получи.
— Ужасно.
— Да.
— И… как даден човек се оказва в тази категория?
— Сложно е, може да съществуват различни причини, но може би най-определящата е липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е да натиснат там, където боли.
Внезапно изпитах нужда от чист въздух.
— Може ли малко да проветрим?
Стана и широко отвори прозореца. Приятният и свеж въздух, попил влагата на дърветата, изпълни стаята, донасяйки ни успокоителните ухания на лятната вечер. Долавяше се тихото цвърчене на птиците, скрити в листака на високите явори, докато величествените клони на стогодишен кедър спокойно се полюляваха на вятъра.
— Питам се дали… мисля, че… може би ми липсва известно самоуважение. Всъщност не че не се харесвам, не е това, даже се усещам… съвсем нормален, но наистина лесно се разстройвам, когато ме упрекват, критикуват…
— И аз така мисля. Следващия път ще ти дам задача, която да ти помогне да развиеш себеуважението си, увереността в себе си, да се почувстваш по-силен.
Запитах се дали не трябваше да си мълча.
— За да се върнем на думата си, съгласен съм, че може да се предизвика промяна в начина, по който началникът ни възприема и се отнася с нас, като развиваме самите себе си, но това няма да промени нещата в предприятието.
— Да речем, че това изисква умения за по-добро общуване, но съм сигурен, че ти би могъл да убедиш твоите началници, от които през цялото време се оплакваш, да променят мнението си по дадени въпроси. Трябва да се научиш да им въздействаш, за да постигнеш известен напредък.
— Едва ли ще се получи.
— Казваш го, защото все още не знаеш как да постъпиш, но нищо не е предопределено. Освен това, когато дадено положение наистина ни е неприятно, можем просто да сменим фирмата. Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.
Ето това е пещерата на Платон! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера, която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който, макар и мрачен, им бил познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота, свобода.
Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове, мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те никога няма да го използват.
Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало никакъв смисъл да се вкопчваме в статуквото. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас посока.
Дюбрьой си наля капка бърбън и добави няколко бучки лед, които радостно иззвънтяха в чашата. Поех дълбоко въздух. Отвън идваше нежно ухание.
— Като говорим за промяна, има нещо, което наистина желая, но не успявам да постигна, въпреки че не засяга единствено мен — да спра да пуша. Можете ли да ми помогнете?
— Зависи. Разкажи ми повече. Защо искаш да спреш?
— По същите причини, по които и всички останали. Това е гадост, която бавно те убива.
— Ами тогава какво ти пречи да спреш?
— Най-напред, за да бъда напълно честен, харесва ми. Човек трудно се лишава от нещо, което харесва. Ще ми липсва, особено в моментите на стрес, когато ми помага да се отпусна.
— Добре, представи си, че съществува друг, много добър, много приятен продукт, който освен това намалява стреса. Можеш да го ползваш когато си искаш. Представи си това.
— Добре.
— При това положение лесно ли ще спреш да пушиш?
— Ъъ… да.
— Не си много убедителен!
— Не знам.
— Представи си само — имаш вълшебен продукт, който ти доставя удоволствие и те отпуска, щом имаш нужда от това. Цигарите дават ли ти нещо повече?
— Ъъ… не.
— Какво тогава ти пречи да ги зарежеш?
Напразно се опитвах да си представя чудодеен продукт, който ми доставя удоволствие и ме отпуска, а и нещо ме натъжаваше при мисълта да зарежа цигарите. Какво? Какво можеше да е това? Като че ли смътно долавях отговора, без да съм в състояние да го формулирам. Бе необходимо доста време, преди да изплува и накрая да го приема за очевиден.
— Свободата.
— Свободата?
— Да, свободата. Дори да ми се иска да приключа с тютюна, общественият натиск е толкова голям, че имам чувството, че това вече не е мой избор и ще загубя свободата си, ако престана да пуша.
— Ще си загубиш свободата?
— Всички ми натякват за цигарите. Всички ми казват: „Трябва да ги спреш“, така че, ако го направя, ще имам усещането, че съм се поддал на натиска, че съм подчинил волята си на другите.
По лицето му пробягна усмивка.
— Добре. Ще ти изпратя нареждания. Трябва да ги следваш дословно. Както обикновено.
Бог пътува винаги инкогнито, Лоран Гунел
Вижте още заглавия : https://vasilenahristova.com/books-movies/