Тя се появи в офиса ми без уговорена среща и попита секретарката ми дали ще поговоря с нея пет минутки. Познавах Джанис от осемнадесет години. Беше на тридесет и шест години и не беше се женила. Беше се срещала с няколко мъже през годините, с един дори в продължение на шест години, с друг три години, с няколко други за по-кратки периоди. От време на време си уговаряше среща с мен, за да обсъди появила се конкретна трудност с някоя от връзките ѝ. По природа бе дисциплинирана, съвестна, организирана, внимателна и грижовна. Беше напълно извън стила ѝ да се появи в офиса ми без предупреждение. Помислих: трябва да е станало нещо много сериозно с Джанис, за да дойде, без да си е уговорила среща. Казах на секретарката си да я пусне и очаквах Джанис да избухне в сълзи и да ми разкаже някоя трагична история, още щом затворя вратата. Вместо това тя влезе буквално подскачайки в офиса ми, с щастлива развълнувана усмивка.
- Как си днес, Джанис? – попитах аз.
- Страхотно! — отвърна тя. – Никога не съм се чувствала подобре в живота си. Ще се омъжвам!
- Сериозно? – казах аз, като не скрих изненадата си. – За кого и кога?
- За Дейвид Джилеспи – възкликна тя, – през септември.
- Това е вълнуващо. Откога се познавате?
- От три седмици. Знам, че е лудост, д-р Чапмън, след всички онези хора, с които съм се срещала, и всички онези случаи, когато съм била на път почти да се омъжа. Самата аз не мога да повярвам, но знам, че Дейвид е точно човекът за мен. От първата среща и двамата го разбрахме. Разбира се, не говорихме за това през онази първа вечер, но седмица по-късно той ме попита ще се омъжа ли за него. Знаех, че ще ми предложи, и знаех, че ще му кажа да. Никога не съм се чувствала така по-рано, д-р Чапмън. Известни са ви връзките, които имах през годините, и борбите, през които преминах. Във всяка връзка нещо не бе наред. Никога не съм се чувствала спокойна да се омъжа за някой от тях, но знам, че Дейвид е правилният човек.
В това време Джанис вече се клатеше напред-назад на стола си, смееше се и казваше:
– Знам, че е лудост, но съм толкова щастлива. Никога не съм била по-щастлива в живота си.
Какво бе станало с Джанис? Тя се бе влюбила. В ума ѝ Дейвид бе най-прекрасният човек, когото бе срещала някога. Той бе съвършен във всичко. Щеше да стане идеалният съпруг. Мислеше за него денем и нощем. Фактът, че Дейвид се бе женил два пъти преди това, че имаше три деца и че бе сменил три работи през последната година, бе незначителен за Джанис. Тя бе щастлива и бе убедена, че ще бъде щастлива завинаги с Дейвид. Беше влюбена.
Повечето от нас влизат в брака с преживяване на влюбването. Срещаме някой, чийто физически характеристики и черти на личността създават достатъчно електрическо напрежение у нас, за да се задейства системата за
„любовна тревога“. Сирената пропищява и ние се включваме в процеса на опознаване на личността. Първата стъпка може да е да изядем заедно някой хамбургер или пържола, в зависимост от възможностите, но истинският ни интерес не е в храната. Ние търсим любовта. „Дали това топло, трепетно чувство, което чувствам отвътре, не е истинското нещо“? – не.
Понякога трепетът изчезва още с първата среща. Разбираме, че тя смърка енфие, и трепетното чувство се изнизва през пръстите на краката ни – повече не искаме да ядем хамбургери с нея. Друг път обаче трепетното чувство е още по- силно след хамбургерите отколкото преди това. Уреждаме си още няколко преживявания „заедно“ и не след дълго нивото на интензивност нараства дотолкова, че започваме да си казваме: „Струва ми се, че се влюбвам“. Накрая сме убедени, че това е истинското нещо и го споделяме с другия, като се надяваме чувството да е взаимно. Ако не е, нещата охладняват малко или удвояваме усилията си, за да направим впечатление и накрая да спечелим любовта на възлюбения. Когато е взаимно, започваме да говорим за брак, защото всички са съгласни, че да си „влюбен“ е необходимата основа за един добър брак.
Мечтите ни преди брака са за брачно блаженство… Трудно е да вярваш в нещо друго, когато си влюбен.
Във върховата си точка чувството на влюбеност е еуфорично. Ние сме емоционално завладени един от друг. Заспиваме, като мислим за другия. Когато се събуждаме, този човек е първата мисъл, която ни идва на ум. Копнеем да бъдем заедно. Времето, прекарано заедно, е като игра в преддверието на рая. Когато се държим за ръце, ни се струва, че кръвта ни се слива. Бихме могли да се целуваме вечно, ако не се налагаше да тръгнем за училище или работа. Прегръдките стимулират мечтите ни за брак и екстаз.
Този, който е влюбен, храни илюзията, че възлюбеният е съвършен. Майка му може да вижда дефекти, но не и той. Майка му може да казва: „Скъпи, замисляш ли се върху факта, че тя е била под грижите на психиатър в продължение на пет години?“ Но той отвръща: „0, мамо, я стига. От три месеца е напуснала клиниката“. Приятелите му също могат да видят дефекти, но едва ли биха му казали, освен ако той попита, а той едва ли би го направил, защото в ума му тя е съвършена и това какво мислят другите е без значение.
Мечтите ни преди брака са за брачно блаженство: „Ще се направим много щастливи един друг. В другите семейства може да спорят, да се бият, но не и ние. Ние се обичаме.“ Разбира се, не сме съвсем наивни. Знаем с ума си, че все пак ще се появят различия. Но сме сигурни, че ще обсъждаме тези различия открито, единият от нас винаги ще се съгласи да отстъпи и ще постигнем съгласие. Трудно е да вярваш в нещо друго, когато си влюбен.
Научили са ни да вярваме, че ако сме наистина влюбени, това ще трае вечно. Винаги ще изпитваме чудесните чувства, които имаме в този момент. Никой не би могъл да застане между нас. Нищо не би победило любовта ни един към друг. Влюбени сме и завладени от красотата и чара в личността на другия. Любовта ни е най-чудното нещо, което някога сме преживявали. Забелязваме, че някои семейни двойки сякаш са изгубили това чувство, но с нас това няма да се случи. „Може би просто не са изпитвали правилното нещо“, размишляваме ние.
За нещастие вечността на преживяването „влюбен“ е фикция, не факт. Д-р Дороти Тенов, психолог, е направила дългосрочни изследвания на феномена влюбен. След изучаването на десетки двойки, тя стига до заключението, че средният живот на романтичното въодушевление трае две години. Ако е тайна любовна връзка, може да трае малко по-дълго. Накрая обаче всички слизаме от облаците и отново стъпваме на земята. Очите ни се отварят и виждаме брадавиците по другия човек. Осъзнаваме, че някои от неговите/нейните черти в характера са направо дразнещи. Моделът ѝ на поведение е дразнещ. Той има способността да наранява и да се ядосва, може би дори да използва груби думи и да съди критично. Тези малки недостатъци, които сме пренебрегвали, когато сме били влюбени, сега ни се струват като огромни планини. Спомняме си думите на мама и се питаме: Как съм могъл да бъда толкова глупав?
Добре дошли в реалния свят на брака, където в мивката вечно има косми, а огледалото е покрито с малки бели петна, където споровете са от кой край се стиска пастата за зъби и дали капакът на тоалетната трябва да е вдигнат или легнал. Това е свят, където обувките не отиват сами в шкафа и чекмеджетата не се затварят сами, където палтата не обичат закачалките, а чорапите се губят след пране. В този свят един поглед може да нарани и една дума може да смаже. Близките любовници могат да станат врагове, а бракът – бойно поле.
Какво е станало с чувството на влюбеност? За жалост, това е било само илюзия, която ни е излъгала да разпишем имената си върху пунктираната линия, за добро или лошо. Нищо чудно, че толкова много хора започват да проклинат брака и партньора, когото някога са обичали. Наистина ли сме били открили „истинското“ нещо? Смятам, че проблемът е в лошата информация.
Лошата информация е идеята, че страстта на влюбването ще трае вечно. Трябвало е да се сетим. Един повърхностен поглед само дори е трябвало да ни научи, че ако хората се намират във вечно въодушевление, биха имали сериозни проблеми. Вълните на шока биха преминали през бизнеса, индустрията, църквата, образованието и останалото общество. Защо? Защото хората, които са „влюбени” губят интерес към всичко друго. Ето защо го наричаме „страст“. Студентът, който е влюбен до уши, вижда как оценките му спадат. Трудно е да учиш, когато си влюбен. Утре имаш контролно върху войната от 1812 г., но кой се интересува от войната през 1812 г.? Когато си влюбен, всичко друго сякаш не е толкова важно. Един мъж ми каза:
- Д-р Чапмън, работата ми върви на зле.
- Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
- Срещнах това момиче, влюбих се и сега не мога да върша нищо. Не мога да мисля за работата си. По цял ден мечтая за нея.
Еуфорията на състоянието „влюбен“ ни дава илюзията за близки взаимоотношения. Чувстваме се така, сякаш сме един за друг. Вярваме, че можем да победим всички проблеми. Чувстваме алтруизъм един към друг. Както каза един мъж за годеницата си: “Не мога да си представя как бих я наранил по някакъв начин. Единственото ми желание е да я направя щастлива. Бих сторил всичко, за да е щастлива.“ Такава страст ни дава фалшивото чувство, че егоцентричното ни отношение е изкоренено и сме станали нещо като Майка Тереза, готови да направим всичко за доброто на този, когото обичаме. Всъщност правим го толкова леко, защото искрено вярваме, че любимият ни изпитва същото към нас. Вярваме, че тя е готова да посрещне нуждите ни, че той ни обича по същия начин, както обичаме него, и че не би направил нищо, за да ни нарани.
Това мислене е винаги измамно. Не че не сме искрени в това, което мислим и чувстваме, но не сме реалисти. Не вземаме предвид човешката природа. По природа ние сме егоцентрични. Светът се върти около нас. Никой от нас не е напълно алтруистичен. Еуфорията на чувството „влюбване“ само ни дава тази илюзия.
Когато преживяването на влюбването тръгне по закономерния си път (помнете, че обичайното чувство на влюбеност трае две години), ще се върнем в действителния свят и ще започнем да утвърждаваме себе си. Той ще изразява желанията си, но желанията му ще бъдат различни от нейните. Той иска секс, но тя е твърде уморена. Той иска да купят нова кола, но тя казва: „Това е абсурд!“. Тя иска да посети родителите си, но той казва: „Не ми харесва, че прекарваш толкова време със семейството си“. Той иска да поднови тренировките си по футбол, а тя казва: „Ти обичаш футбола повече отколкото обичаш мен“. Малко по малко илюзията за интимност се изпарява и различните им желания, емоции, мисли и модели на поведение започват да се налагат. Те са две отделни личности. Умовете им не са се слели, а емоциите им са се смесили само за кратко в океана на любовта. Сега вълните на действителността започват да ги разделят. Те се разлюбват и в този момент или се отдалечават, разделят, развеждат и тръгват в търсене на ново влюбване, или започват да се учат да се обичат един друг без еуфорията на любовната страст.
Преживяването на влюбването не се фокусира върху личното ни израстване, нито върху израстването и развитието на другия човек. По-скоро то ни дава чувството, че сме пристигнали.
Някои изследователи, сред тях психиатърът Скот Пек и психоложката Дороти Тенов, са стигнали до заключението, че влюбването изобщо не трябва да се нарича „любов“. Д-р Тенов дори е измислила друга дума за влюбването, за да го различи от това, което според нея представлява истинската любов. Д-р Пек стига до заключението, че влюбването не е истинската любов по три причини. Първо, влюбването не е акт на волята или съзнателен избор. Без значение колко искаме да се влюбим, не можем да го предизвикаме. От друга страна, може да не търсим преживяването, а то просто да ни завладее. Често се влюбваме в най-неподходящ момент и в съвсем невероятни хора.
Второ, влюбването не е истинската любов, защото то не изисква усилия. Каквото и да правим в състоянието на влюбеност, то не изисква дисциплина или съзнателно усилие от наша страна. Дългите скъпи телефонни разговори помежду ни, парите, които харчим, докато пътуваме един към друг, подаръците, които даваме, работните проекти, които правим, не са нищо за нас. Както инстинктът на птицата ѝ диктува да строи гнездо, така и инстинктивната природа на влюбването ни подтиква да вършим странни и необичайни неща един за друг.
Трето, този, който е „влюбен“, всъщност не се интересува да насърчава личното израстване на другия. „Ако имаме някаква цел в ума си, когато се влюбим, то е да сложим край на собствената си самота и може би да подсигурим този резултат чрез брак.“ Влюбването не се фокусира върху собственото израстване или израстването и развитието на другия. По-скоро то ни дава чувството, че сме постигнали целта и не е нужно повече да растем. Намираме се на върха на щастието в живота и единственото ни желание е да останем там. Със сигурност възлюбеният ни няма нужда да расте, защото е съвършен. Просто се надяваме тя да остане съвършена.
Ако влюбването не е истинската любов, какво е то? Д-р Пек стига до заключението, че то е „генетично предопределен инстинктивен компонент на действията при размножаване. С други думи, временното срутване на границите на егото, каквото представлява влюбването, е стереотипна реакция у човешките същества спрямо определена конфигурация от вътрешно сексуално влечение и външни сексуални стимули, което увеличава вероятността от сексуално съчетаване и свързване, за да се съдейства за оцеляването на вида.“
Независимо дали сте съгласни с такъв извод или не, онези от нас, които са се влюбвали и са разлюбвали, вероятно ще се съгласят, че това преживяване наистина ни катапултира към емоционална орбита, която не наподобява на нищо друго, което сме преживявали. То обикновено изключва способностите на разума ни и често разбираме, че правим или казваме неща, които никога не сме правили в по-трезви моменти. Всъщност, когато се приземим от емоционалния транс, често се чудим защо сме сторили тези неща. Когато вълните на емоциите утихнат и се върнем в действителния свят, където изпъкват различията ни, колко от нас се питат: „Защо сме се оженили? Та ние не постигаме съгласие в нищо!“ И все пак, във върховата точка на чувството на влюбеност сме си мислили, че сме съгласни за всичко – или поне всичко, което е важно.
Това означава ли, че след като сме били подмамени да се оженим от илюзията на влюбването, сега пред нас стоят само две възможности:
1) да се обречем на живот на нещастие със своя партньор или
- да скочим от кораба и да опитаме отново. Нашето поколение избира второто, докато предишни поколения често са избирал или първото. Преди автоматично да заключим, че сме избрали по- доброто, може би трябва да преценим данните. Понастоящем 40 процента от първите бракове в Америка завършват с развод. Шест десет процента от вторите и 75 процента от третите бракове завършват по същия начин. Явно перспективата за по-щастлив брак при втория и третия път е още по-ограничена.
Изследванията сякаш сочат, че има трета и по-добра алтернатива: можем да признаем какво е влюбването — временен емоционален възход — и да започнем да преследваме „истинската любов“ със своя партньор. Този вид любов е емоционална по природа, но не маниакално завладяваща! Това е любов, която обединява разума и емоциите. Тя включва действие на волята и изисква дисциплина, и в същото време признава нуждата от лично израстване. Найосновната емоционална нужда не е да бъдем влюбени, а да бъдем истински обичани от някой друг, да познаем любов, която извира от разума и избора, а не от инстинкта. Аз имам нужда да бъда обичан от някой, който избира да ме обича, който вижда в мен нещо, което си струва да бъде обичано.
Този вид любов изисква усилие и дисциплина. Тя е избор да вложиш енергия в усилието да даваш на другия, да знаеш, че неговият или нейният живот се обогатява от твоето усилие, че ти също ще откриеш удовлетворение – удовлетворението, че истински си обикнал някого. Тази любов не изисква еуфорията на влюбването. Всъщност истинската любов не може да започне, докато не премине влюбването.
Рационална, доброволна любов … е този вид любов, към която винаги са ни призовавали мъдреците.
Не можем да се хвалим с любезните и щедри жестове, извършени под влияние на „любовната страст“. Ние сме подтиквани и носени от инстинктивната сила, която отива зад естественото ни поведение. Но ако след като се завърнем в реалния свят на човешкия избор, изберем да бъдем любезни и щедри, това е истинската любов.
Емоционалната нужда от любов трябва да бъде посрещната, ако искаме да бъдем емоционално здрави. Женените хора копнеят да почувстват привързаността и любовта от своите съпрузи. Чувства ме се сигурни, когато сме уверени, че партньорът ни приема, желае ни и се е посветил на нашето добро. В периода на влюбването сме изпитвали тези емоции. Било е божествено. Грешката ни е била, че сме очаквали това да продължи вечно.
Но на тази страст не е писано да трае вечно. В учебника на брака тя е само въведението. Сърцето на книгата е рационалната, доброволна любов. Това е този вид любов, към която мъдрите винаги са ни призовавали. Тя е съзнателна. Това е добрата новина за женените двойки, които са изгубили чувството си на влюбеност. Ако любовта е избор, тогава те имат способността да се обичат, след като страстта е умряла и след като са се завърнали в реалния свят. Този вид любов започва с определено отношение – определен начин на мислене. Любовта е отношение, което казва: „Аз съм женен за теб и избирам да търся твоето добро“. Тогава този, който избере да обича, ще намери подходящи начини да изрази това решение.
„Но ми изглежда изкуствено“, биха се възпротивили някои. „Любовта като сърдечно отношение с подходящо поведение? Къде са фойерверките, балоните, дълбоките емоции? Ами духа на очакване, блясъкът в очите, електрическият ток на целувката, вълнението на секса? Ами емоционалната сигурност да знаеш, че си номер едно в неговия/нейния ум?“ Точно за това е тази книга. Как да посрещаме дълбоките емоционални нужди от любов на другия? Ако успеем да се научим да правим това и изберем да го правим, тогава любовта, която споделяме, ще бъде по-вълнуваща от всичко, което сме изпитвали, когато сме били под влияние на страстта на влюбването.
В продължение на много години вече обсъждам петте любовни езика в своите семинари за брачни двойки и в личното си съветване. Хиляди семейства биха потвърдили валидността на това, което ще прочетете. Компютърът ми е пълен с писма от хора, които никога не съм срещал и които казват: „Един приятел ми даде назаем вашите касети за любовните езици и това извърши революция в брака ни. В продължение на години сме се опитвали да показваме любов, но усилията ни не са достигали емоционално до другия. Сега, когато говорим на подходящите любовни езици, емоционалният климат в нашия брак радикално се промени.“
Когато емоционалният резервоар за любов на твоя партньор се напълни и той чувства сигурността на твоята любов, целият свят заблестява и той ще започне да достига своя най-висок потенциал в живота. Когато резервоарът за любов е празен и той се чувства използван, а не обичан, целият свят изглежда мрачен и той може би никога няма да достигне потенциала си да извърши нещо добро в света. В следващите пет глави ще обясня петте емоционални любовни езика и след това в глава 9 ще илюстрирам как можете да откриете първичния любовен език на своя партньор, за да бъдат усилията ви най-продуктивни.
Гари Чапмън