fbpx

Промяната

 Единственото сигурно е, че промяната няма да дойде от другите!

Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл и вдигна крака на бюрото си. Харесвах миризмата на кожа и стари книги, която свързвах с това място, където в продължение на цял един ден бях разкривал тайните си след нашата първа среща. Меката вечерна светлина, процеждаща се през дърветата в парка, подчертаваше английската атмосфера на стаята. Верен на навика си, Дюбрьой въртеше леда в чашата с бърбън.

— Убеден съм — продължи той, — че всяка промяна трябва да дойде от теб, а не отвън. Нито някаква организация, нито някакво правителство, нов шеф, профсъюз или нов партньор ще променят живота ти. Впрочем виж политиката — какво се е получавало, когато хората са залагали на някого да промени живота им? Помисли за Митеран през 1981-ва, за Ширак през 1995, за Обама през 2008… Всеки път са били разочаровани. След това са си мислили, че са сбъркали човека, че са направили лош избор. Всъщност не в това е проблемът. Истината е, че никой освен теб самия няма да промени живота ти. Именно затова човек трябва да се вземе в ръце.

Забележи, мисля, че мисълта на Ганди надхвърля индивидуалните съображения, личните очаквания за промяна. Мисля, че тя се отнася преди всичко до промените, които всеки би искал да види в обществото. Вероятно е искал да каже, че е много по-важно самият ти да олицетворяваш пътя, по който трябва да се тръгне, и да си пример за другите, отколкото просто да изобличаваш и критикуваш.

— Да, разбирам, мисълта е интересна, но дори и да се превърна в пример на уравновесеност, това няма да промени с нищо изискванията на моето предприятие, нито моят шеф ще започне да ме зачита.

— Напротив, в известен смисъл точно така ще стане. Ако страдаш, защото шефът не те зачита, то не очаквай той да се промени от само себе си. Ти трябва да съумееш да накараш другите да те зачитат. Виж кое можеш да промениш в себе си, за да станеш по-достоен за уважение — може би взаимоотношенията ти с другите, начина ти на говорене, на споделяне на резултатите ти. Може би не трябва да оставяш без отговор неуместните забележки. Впрочем гадните ръководители, които обичат да тормозят служителите си, не нападат всеки от тях, не избират жертвите си случайно.

— Все пак нали не твърдите, че жертвата сама е виновна за тормоза!

— Не, нямам предвид това. Не е по нейна вина и дори не можем да кажем, че неволно го предизвиква. Не. Просто казвам, че тя се държи по такъв начин, че прави тормоза възможен. Палачът ѝ усеща, че ако я нападне, наистина ще ѝ въздейства отрицателно, докато при другите може и да не се получи.

— Ужасно.

— Да.

— И… как даден човек се оказва в тази категория?

— Сложно е, може да съществуват различни причини, но може би най-определящата е липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е да натиснат там, където боли.

Внезапно изпитах нужда от чист въздух.

— Може ли малко да проветрим?

Стана и широко отвори прозореца. Приятният и свеж въздух, попил влагата на дърветата, изпълни стаята, донасяйки ни успокоителните ухания на лятната вечер. Долавяше се тихото цвърчене на птиците, скрити в листака на високите явори, докато величествените клони на стогодишен кедър спокойно се полюляваха на вятъра.

— Питам се дали… мисля, че… може би ми липсва известно самоуважение. Всъщност не че не се харесвам, не е това, даже се усещам… съвсем нормален, но наистина лесно се разстройвам, когато ме упрекват, критикуват…

— И аз така мисля. Следващия път ще ти дам задача, която да ти помогне да развиеш себеуважението си, увереността в себе си, да се почувстваш по-силен.

Запитах се дали не трябваше да си мълча.

— За да се върнем на думата си, съгласен съм, че може да се предизвика промяна в начина, по който началникът ни възприема и се отнася с нас, като развиваме самите себе си, но това няма да промени нещата в предприятието.

— Да речем, че това изисква умения за по-добро общуване, но съм сигурен, че ти би могъл да убедиш твоите началници, от които през цялото време се оплакваш, да променят мнението си по дадени въпроси. Трябва да се научиш да им въздействаш, за да постигнеш известен напредък.

— Едва ли ще се получи.

— Казваш го, защото все още не знаеш как да постъпиш, но нищо не е предопределено. Освен това, когато дадено положение наистина ни е неприятно, можем просто да сменим фирмата. Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.

Ето това е пещерата на Платон! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера, която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който, макар и мрачен, им бил познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота, свобода.

Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове, мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те никога няма да го използват.

Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало никакъв смисъл да се вкопчваме в статуквото. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас посока.

Дюбрьой си наля капка бърбън и добави няколко бучки лед, които радостно иззвънтяха в чашата. Поех дълбоко въздух. Отвън идваше нежно ухание.

— Като говорим за промяна, има нещо, което наистина желая, но не успявам да постигна, въпреки че не засяга единствено мен — да спра да пуша. Можете ли да ми помогнете?

— Зависи. Разкажи ми повече. Защо искаш да спреш?

— По същите причини, по които и всички останали. Това е гадост, която бавно те убива.

— Ами тогава какво ти пречи да спреш?

— Най-напред, за да бъда напълно честен, харесва ми. Човек трудно се лишава от нещо, което харесва. Ще ми липсва, особено в моментите на стрес, когато ми помага да се отпусна.

— Добре, представи си, че съществува друг, много добър, много приятен продукт, който освен това намалява стреса. Можеш да го ползваш когато си искаш. Представи си това.

— Добре.

— При това положение лесно ли ще спреш да пушиш?

— Ъъ… да.

— Не си много убедителен!

— Не знам.

— Представи си само — имаш вълшебен продукт, който ти доставя удоволствие и те отпуска, щом имаш нужда от това. Цигарите дават ли ти нещо повече?

— Ъъ… не.

— Какво тогава ти пречи да ги зарежеш?

Напразно се опитвах да си представя чудодеен продукт, който ми доставя удоволствие и ме отпуска, а и нещо ме натъжаваше при мисълта да зарежа цигарите. Какво? Какво можеше да е това? Като че ли смътно долавях отговора, без да съм в състояние да го формулирам. Бе необходимо доста време, преди да изплува и накрая да го приема за очевиден.

— Свободата.

— Свободата?

— Да, свободата. Дори да ми се иска да приключа с тютюна, общественият натиск е толкова голям, че имам чувството, че това вече не е мой избор и ще загубя свободата си, ако престана да пуша.

— Ще си загубиш свободата?

— Всички ми натякват за цигарите. Всички ми казват: „Трябва да ги спреш“, така че, ако го направя, ще имам усещането, че съм се поддал на натиска, че съм подчинил волята си на другите.

По лицето му пробягна усмивка.

— Добре. Ще ти изпратя нареждания. Трябва да ги следваш дословно. Както обикновено.

Бог пътува винаги инкогнито, Лоран Гунел

Вижте още заглавия : https://vasilenahristova.com/books-movies/

Бог пътува винаги инкогнито

landscape-4208544_1920

— И виждаш ли, Алън, когато човек се чувства длъжен да не разочарова другите, да отговори по някакъв начин на очакванията им или пък да се съобрази с привичките им, е, това кара някои да бъдат много взискателни към нас, като че ли приемат за наше задължение да се подчиняваме на желанията им. Това всъщност им се струва съвсем нормално. Ако се чувстваш виновен, че си напуснал работа по-рано, то тогава началникът ти ще те кара да се чувстваш още по-виновен. И не е необходимо при това да е извратен. Вероятно несъзнателно усеща, че за теб е неприемливо да си тръгнеш по-рано, затова постъпката ти и за него става неприемлива. Ти предизвикваш реакцията му. Разбираш ли?

Не казах нищо. Останах смълчан, погълнат от елегантното движение на ръката му, която от известно време описваше малки кръгове с чашата, като бучките лед се въртяха в бърбъна, блъскайки се в стените на кристалния си затвор.

— Алън — продължи той, — свободата е в нас. Трябва да дойде от нас. Не очаквай да се появи някъде отвън.

Думите му отекнаха в мен.

Лоран Гунел

– Отмъщаваме си на някого, защото ни е сторил нещо лошо. Чрез отмъщението искаме да му го върнем, нали ? В крайна сметка постъпваме като него, приемаме неговия начин на действие.

Единствените граници са тези, които сами си поставяме.

***

– Този, който иска да покори планината, не трябва да се впечатлява от височината й.

***

– Този, който винаги се съобразява с правилата, избягва да мисли. Ако разсъждаваш, без да излизаш от установените рамки, никога няма да откриеш решение, различно от вече откритото от другите… Нужно е да се прекрачат рамките…

***

Не го обичах и той, естествено го чувстваше…Всичките ми усилия отиваха на вятъра, обезсмисляха се. Налагаше се да намеря начин да му простя лошото държание, за да стане така, че да го заобичам, съвсем мъничко…Едва тогава той би могъл да се отвори към мен, към идеите и предложенията ми…

***

Ами ако не им харесва, толкоз по-зле за тях! Трябва да казваш к`вото мислиш. Да слушаш сърцето, не страха. И тогава няма за какво да се притесняваш.

***

Може ли възхищението на другите да компенсира собственото чувство за малоценност? Отношението им не може да излекува травмите, съществуващи у нас самите.

***

Не е ли истинското развитие по-скоро вътрешно? Нали щастието се постига, като променяме себе си, а не това, което ни заобикаля?




Автор : Лоран Гунел, „Бог пътува винаги инкогнито“
Снимка : www.pixabay.com


Смелчакът умира веднъж, казва поговорката, а страхливецът – хиляди пъти.

„Да притискаме“ означава да тръгнем по нашата позиция и да искаме да я наложим на другия. „Да притегляме“ означава да тръгнем от позицията на другия и малко по малко да го доведем до себе си. Нали схващаш, оставаме във философията на синхронизацията. Тук също навлизаме в света на другия, но този път, за да му позволим да се промени. Изходната точка винаги е една и съща : намери другия там, където е.

***

– Всички се раждаме с еднаква увереност в себе си – каза той. – После чуваме коментарите на родители, бавачки, учители…

***

– Ако за нещастие – продължи той – всички те са по-скоро отрицателни, ако близките ни критикуват, упрекват, привличат вниманието ни върху нашите пропуски, грешки и провали, то тогава в мисловните ни навици се загнездва чувството на пълноценност и самокритичност.

***

– С течение на времето и най-малката непохватност започва да ни притеснява, и най-незначителният провал ни кара да се съмняваме в себе си, и най-нищожната критика ни изкарва от равновесие и ни обърква. Мозъкът ни свиква да действа отрицателно, невронните връзки укрепват при всеки следващ опит.

***

Защото съзнанието ни е силно привързано към мисловните навици дори когато ни карат да страдаме.

***

– Вместо да се оправдаваш, задай му въпроси, за да го принудиш той да се оправдава! И бъди настоятелен.

***

Бързащите хора са мъртви хора.

***

Смелчакът умира веднъж, казва поговорката, а страхливецът – хиляди пъти.

Автор : Лоран Гунел, „Бог пътува винаги инкогнито“

Но гневът ни прави глухи, а отчаянието – слепи.

„Такъв е животът; рядко на мига си даваме сметка, че трудните моменти имат скрито въздействие и скрит смисъл – да ни помогнат да израснем. Ангелите се преобличат като вещици и ни правят великолепни подаръци, старателно обвити в грозни опаковки.
Независимо дали става въпрос за провал, болест или обикновена беда, невинаги горим от желание да приемем „подаръка“, нито се сещаме да го разопаковаме, за да открием скритото му послание – трябва ли да се учим на воля, смелост? Или, напротив, на небрежно отношение към онова, което в крайна сметка не е от особено значение? Изисква ли от мен животът да се вслушам малко повече в дълбоките си желания и стремежи, да се реша да изразя способностите, с които ме е дарил, да престана да приемам онова, което противоречи на моите ценности? Какво трябва да науча в положението, в които съм изпаднал?

 

Когато изпитанието ни връхлети, често реагираме с гняв или отчаяние, с пълно право отхвърляйки онова, което ни се струва несправедливо. Но гневът ни прави глухи, а отчаянието – слепи. И ние пропускаме предложената ни възможност да израснем. Тогава тежките удари и провали се умножават. И не съдбата се ожесточава срещу нас, а животът се опитва отново да ни предаде съобщението.“

 

 

 

 

Притиснеш ли го, той те отблъсква.

Отказвам да приема идеята, че животът ми се свежда до това да работя с единствената цел да мога да си платя храната, жилището и някаква почивка. Това би било лишено от всякакъв смисъл.

***

Най-определящата е липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е да натиснат там, където боли.

***

Основната разлика между детето и възрастния е, че детето желае да се развива. Възрастният прави всичко възможно да не се променя.

***

Когато човек не желае повече да се развива, той бавно започва да умира.

***

Ако искаш да останеш млад през целия си живот, продължи да се развиваш, да учиш, да откриваш и не се затваряй в навици, които склерозират духа, нито в затъпяващия уют на вече познатото.

***

Приеми света на твоя ближен и той ще се отвори за теб.

***

Да приемеш света на другия означава преди всичко да събудиш в себе си желание да навлезеш в неговия свят. Означава да се интересуваш от него, така че да ти се иска да провериш какво е да си в неговата кожа. Да ти е приятно да мислиш като него, да вярваш в каквото той вярва, да постъпваш като него…Когато го постигнеш, ще си в състояние да усетиш доста точно каквото той усеща и наистина да го разбереш.

***

Но никога не забравяй, че най-важното е да имаш искрено желание да установиш добри взаимоотношения с другия.

***

– Това дори не е най-важното. Когато човек вътрешно в себе си е убеден, че може да въздейства върху решенията на другите, накрая винаги успява, макара и по малко заобиколен път. Справя се. Ако обаче не вярва в това, ще се откаже при първото препятствие, което ще изтълкува като доказателство, че подходът не го бива.

***

Животът не щади страдащите. Налага им двойно страдание.

***

– Но ако положиш усилия – понякога е доста неприятно – да приемеш неговото виждане за нещата, можеш да схванеш какво точно го кара да мисли и да се държи по този начин. И ако се усети разбран, а не съден, може би ще съумее да чуе това, което имаш да му казваш, за да промениш позицията му.

 

– Напротив, убеден съм, че всеки един от нас може да промени света. Стига да не се предава, да не се отказва от това, което смята за правилно, нито да позволява да тъпчат ценностите му. Иначе човек става съучастник на случващото се.

4583d-panorama-2098812_1920

Единственият начин да успееш е да се срещнеш лице в лице с действителността, да се изправиш срещу обекта на своите страхове, докато страхът изчезне, а не да се свиваш в някакво убежище, което може единствено да усили страха ти пред неизвестното.

***

Знаеш ли, можеш да възприемеш живота като осеян с опасности, които трябва да се избягват, или като обширно игрище, предлагащо на всеки ъгъл обогатяващ опит, който трябва да се изживее.

***

….отношението на другите към мен се обуславяше от моето собствено поведение. Аз предизвиквах техните реакции.

***

Когато той твърди, че притежава определено качество, трябва да е в състояние да даде примери, да опише обстоятелствата, при които го е проявявал, възприетото поведение и получения резултат.

***

– Да, но в твоя случай това не е въпрос на избор. Не си казваш съзнателно: „Днес ще правя това, което очакват от мен“. Не, съзнателно се принуждаваш да го правиш. Мислиш, че иначе няма да те харесат, няма да искат да са с теб. Така, без дори да си даваш сметка, ти сам си налагаш множество задръжки. Животът ти става изпълнен с принуди и изведнъж не се чувстваш свободен. И… обвиняваш за това другите.

***

– Алън – продължи той, – ще бъдеш свободен в деня, когато повече няма да се интересуваш какво могат да си помислят хората, които ще те видят с „Клоузър“ в ръка.

***

– Знаеш ли, дори и да ни олеква, като си споделяме всичко така, все пак е потискащо. Аз имам нужда да вярвам в това, което върша. За да стана сутрин, трябва да изпитвам чувството, че работата ми е необходима, макар и да не е пряко свързана с някоя благородна кауза. Най-малкото нужно ми е да изпитвам удовлетворение от добре свършената работа. Но сме принудени да вършим какво ли не с пълна скорост, с единствената цел да обогатяваме акционери, които дори не се интересуват от предприятието, а това вече губи всякакъв смисъл. Необходимо ми е моята работа да има някакъв смисъл.

– Алън – продължи той, – свободата е в нас. Трябва да дойде от нас. Не очаквай да се появи някъде отвън.

Няма големи проблеми. Има само дребни хора.

***

Дюбрьой говореше малко и ме слушаше изключително съсредоточено. Малцина биха били способни толкова дълго време да поддържат вниманието си.

***

После трябва да приемеш, че не си длъжен на всяка цена да отговаряш на очакванията на околните, да се съобразяваш с техните критерии и стойности, че трябва да посмееш да заявиш своите различия дори когато дразнят. Накратко, да се освободиш от представата, която искаш да изградиш за себе си у другите, и да се научиш да не те е грижа особено какво мислят за теб.

***

Освен това обичаш да се оплакваш и така да привличаш съчувствието на хората. Между нас казано, всички изследвания показват, че повече ни привличат хора, които приемат избора си и живеят според избора си. В крайна сметка твоите оплаквания трогват единствено теб.

***

Разбираш ли, природата изпитва ужас от празното.

***

Животът не е теория. Вярвам единствено в силата на постигнатия на терен опит. Само това може истински да промени един човек. Всичко са празни приказки и интелектуална мастурбация.

„Знай, че не можеш да промениш хората. Можеш само да им покажеш пътя и да им вдъхнеш желание да тръгнат по него.“

Мисля, че нуждата от развитие е вписана в гените на всяко човешко същество и че всеки се стреми да се прояви, стига усилията му да не са възпирани от мениджърски изисквания, които ни карат да се съпротивляваме, за да се чувстваме свободни. Искам да изградя общество, в което резултатите са плод от усърдието в труда, а не следствие на натиск, рушащ удоволствието и равновесието на всеки човек.
Искам също нашите доставчици, нашите клиенти, нашите кандидати да се радват на същото уважение като самите нас. Не виждам защо това би било несъвместимо с развитието на предприятието. Напротив ! Когато дърпаш чергата към себе си и водиш преговори с цел да поставиш другия на колене, ти го подтикваш да прави същото при пръв удобен случай. В крайна сметка се оказваме се оказваме въвлечени в състезание, където всеки иска другите да губят. При това положение губещи са всички, естествено. Нищо не може да се гради в конфликт или в силово противопоставяне. Доверието тласка този, който го получава да се докаже достоен.
***
Думите на Игор изплуваха в съзнанието ми.
„Знай, че не можеш да промениш хората. Можеш само да им покажеш пътя и да им вдъхнеш желание да тръгнат по него.“

Ето това е Пещерата на Плутон !

fd425-10404489_888773507886267_5121660428269366991_n

Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.

Ето това е Пещерата на Плутон ! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера, която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който макар и мрачен, им бил познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота, свобода.

Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове, мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те никога няма да го използват.

Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало смисъл да се вкопчваме в статуквото. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас насока.