Soul Academy – Василена Христова – Психолог, Психотерапевт
Когнитивно – поведенческа терапия в комбинация с холистични подходи, Консултиране при нужда от балансиране на емоции, паник атаки, тревожност, стрес, занижена самооценка, проблеми в комуникацията, отказване на вредни навици, нарушения на съня, самота и търсене на смисъл и принадлежност, ОКР (натраплива невроза)
Продължителната работа с терапевт или психолог ще ви помогне да освоите методи чрез които да се освобождавате от негативни спомени, емоции и мисли. Неотработените конфликти остават в тялото и оказват значимо влияние на имунната система и здравето.
Линк за запазване на консултации : https://superdoc.bg/lekar/vasilena-hristova
Последният тип разговор, тясно свързан със слушането, представлява форма на взаимно изучаване. Той изисква всички участници да говорят и слушат поравно и позволява на всеки да изрази и систематизира мислите си. Темата на този вид разговори обикновено е сложна и представлява интерес за всички събеседници. Всеки от тях се опитва да реши някакъв проблем, вместо да настоява, че позицията му е вярна априори, и изхожда от презумпцията, че може да научи нещо. Тези разговори съставляват активната философия, най-висшата форма на мислене и най-добрата подготовка за правилен начин на живот.
Участниците в тях трябва да обсъждат онези идеи, които прилагат на практика, за да систематизират възприятията си и да направляват своите думи и действия. Те трябва да бъдат екзистенциално ангажирани във философията, която изповядват. Това значи, че трябва да живеят според нея, а не просто да вярват в нея и да я разбират. Нещо повече, те трябва да обърнат наопаки, поне временно, обичайното човешко предпочитание на реда пред хаоса (тук нямам предвид хаоса, типичен за безсмисления бунт срещу обществото). Останалите форми на разговор – с изключение на тези, които включват активно слушане – са насочени към запазване на съществуващия ред. За разлика от тях, разговорите на взаимно изучаване изискват участниците в тях да бъдат хора, които са решили, че непознатото е по-добър учител от познатото.
Вие знаете точно толкова, колкото знаете, но то не е достатъчно – освен ако животът ви не е съвършен. Уязвими сте на болестите и самозаблудата, на нещастието, злобата и предателството, на порока, на болката и на собствените си ограничения. Вие сте подвластни на всички тези заплахи, защото сте прекалено невежи, за да се предпазите. Ако знаехте достатъчно, щяхте да бъдете по-здрави и по-честни, щяхте да страдате по-малко, да умеете да разпознавате злото и коварството, да им устоявате и дори да триумфирате над тях. Ако знаехте достатъчно, не бихте предали този, който ви е приятел, не бихте лъгали и мамили в бизнеса, в политиката или в любовта. С познанието, което имате сега, не се чувствате нито по-съвършени, нито по-сигурни. Следователно по определение то е недостатъчно – крайно, фатално недостатъчно.
Преди да се впуснете в какъвто и да е философски разговор, вие трябва да приемете факта, че не знаете достатъчно, вместо да убеждавате, потискате, доминирате или дори да се забавлявате. Необходимо е да го приемете, за да понесете разговора, който от психологическа гледна точка се ръководи от Словото, вечния посредник между реда и хаоса. За да бъдете част от такъв разговор, трябва да уважавате личния опит на всеки от участниците в него. Трябва да приемете, че заключенията им са добре обмислени, задълбочени и автентични (и че вероятно усилията, които са положили, са потвърждение за това). Трябва да вярвате, че ако споделят заключенията си с вас, ще избегнете поне част от болката, съпътстваща усвояването на тези знания от личен опит (тъй като усвояването им от опита на другите става по-бързо и по-безопасно). Освен това трябва да размишлявате, а не да кроите стратегии как да се домогнете до победата. Когато се проваляте или отказвате да приемете поражението, вие повтаряте автоматично онова, в което вярвате, като търсите потвърждение за неговата истинност и настоявате на своята правота. Но ако размишлявате в този разговор, значи вие слушате другия и думите ви отразяват новото автентично познание, което извира от най-дълбоките кътчета на душата му.
В такъв разговор да слушате другия, значи да слушате себе си. Вие описвате реакцията, която новата информация, споделена от говорещия, е предизвикала у вас. Съобщавате какъв ефект е произвела върху вас тази информация: какво ново сте осъзнали, по какъв начин е променила убежденията ви, какви нови въпроси е повдигнала. След това споделяте честно тези неща с говорещия. Те произвеждат същия ефект върху него. Така вие се придвижвате заедно към нещо ново, по-необятно и по-добро. Вие се променяте заедно, като оставяте старите убеждения да умрат, и от този процес излизате обновени.
В разговор като този говори и слуша самият стремеж към истината на двамата участници. Точно това го прави толкова жив, увлекателен, вълнуващ и смислен. Усещането за смисъл се долавя като отглас от най-дълбоката, най-древната част на вашата същност. Намирате се точно там, където трябва – стъпили здраво с единия крак в реда, докато с другия внимателно опипвате почвата на хаоса и непознатото. Така вие се потапяте в мъдростта на Дао и следвате великия Път на Живота. На това място вие сте достатъчно устойчиви, за да изпитвате сигурност, и достатъчно гъвкави, за да се променяте. Там вие позволявате на новата информация да ви информира – да подхрани вашата устойчивост, да възстанови и подсили основите ѝ и да разшири обсега ѝ. Там градивните елементи на вашето Битие се съчетават леко и хармонично. Тези разговори ви пренасят на онова място, на което ви пренася великата музика (и то по сходни причини). Това е мястото, където душите се свързват – място, което е напълно реално. А когато приключи, разговорът ви оставя с мисълта: „Това си струваше. Наистина успяхме да се опознаем“. Маските са паднали, разкривайки истинските лица отдолу.
Така че слушайте – и себе си, и онези, с които разговаряте. Тогава мъдростта ви се изразява не само в познанието, което вече имате, но и в постоянното търсене на познание. А това е най-висшата форма на мъдрост. Затова и жрицата на Делфийския оракул в Древна Гърция говорела с почит за Сократ, който винаги търсел истината. Тя го описвала като най-мъдрия сред живите, защото той знаел, че нищо не знае.
Слушайте. И приемете, че събеседникът ви може да знае нещо, което вие не знаете.
Джордан Б. Питърсън
12 ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТА
Противоотрова срещу хаоса
„Отвъд играта“
„Момент на мълчание“
2. „Да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква. Ситуацията го изисква винаги!“. В основата на пирамидата са претенции към характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха, ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната наопаки, както се опита да направи треньорът на тексаския „Ковенант“.
Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „Стреми се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър“. Това малко изречение съдържа в себе си толкова много от тайните на Магьосника и обяснява почти всеки един от смятаните за необясними негови успехи.
Според мен е важно да разберем, че „Пирамидата на успеха“ е не само педагогическа, но и екзистенциална структура. Това е така, защото, ако изключим религията, тя ни дава това, което най-много ни липсва – траен смисъл. Често идва момент в живота, в който човек си задава вледеняващия въпрос: „Защо въобще съм тук?“. Погледнете в огледалото: знаете ли, че точно в този момент, в който гледате лицето си, клетките в тъканите му умират завинаги. Да, ние всички сме в състояние на влудяващо бързо разлагане. Всички се движим по едно и също еднопосочно платно. Ако действително сме тук само колкото да разрошим тревата… една недоловима въздишка във вятъра, то какъв е смисълът?
„Кривата на щастието“
„Магьосника и неговата пирамида“
3. Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл „дом – работа – дом – работа“. Това е опасен затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности, работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали, монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно не остава място за теб самия. Не е ли странно и тъжно, когато кръгът е пълен, а в него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в детството си, няма да знаеш как да ги правиш, когато пораснеш. На този свят не му трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца.
„Кривата на щастието“
„Невидимият просяк“
4. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват.
„Отвъд играта“
„Защото искам да сънувам“
5. Интересното в случая е, че и на него самия му е много трудно да отговори на този въпрос: „Ами предполагам, че единственият начин, по който мога да отговоря на този въпрос, е с друг въпрос – казва Кен. – Случвало ли ти се е да имаш усещането, че си оставил нещо много важно незавършено?“.
„Кривата на щастието“
„Интересното в случая…“
„…Когато съдим, неизменно попадаме в един капан: да изказваме мнение за другите, гледайки света от собствената си камбанария. Странно, но тя винаги се оказва твърде ниска, независимо колко високо е самочувствието ни на експерти по чуждия живот. Гледката от нея е винаги частична, непълна и замъглена от личните ни интерпретации на живота. И както казва един свещеник – да съдим другите не определя кои са те, а кои сме ние.
Подобно отношение е като отрова, която циркулира в кръвта ни и бавно убива нашата човечност. Отровата на гордостта – тя ни заслепява, изкривява перспективата и ни заблуждава, че можем да разпознаваме доброто и злото и да раздаваме присъди за останалите. Апропо – почти винаги несправедливи, защото замъгленият от арогантно самомнение поглед трудно може да надникне в дълбините на чуждото сърце и да съзре тайните му…“
Из „Гатанки от небето“ от Ивинела Самуилова
Ивинела е любим мой автор, а нейните книги са задължително четиво в моята работа.
Много скоро след като страданията ми се увеличиха разбрах, че има два начина, с които можех да отговоря на тази ситуация: да реагирам с горчивина или да превърна страданието в съзидателна сила. Избрах втория.
МАРТИН ЛУТЪР КИНГ
Животът, нашият живот, се изгражда чрез отговорите, които даваме на съвкупността от изживяваните от нас обстоятелства. Животът е постоянен избор.
Способността да даваме тези отговори, „да поемаме отговорност“, определя в голяма степен не само развитието ни в ежедневието, но и бъдещите събития, нашето бъдеще, съдбата ни.
Отговорността ни предоставя прекрасен дар: да не се примиряваме. Да обмисляме и търсим, миг след миг, какъв отговор изисква от нас животът.
Изправени пред кризата, болката, изопачаването, низостта, отчаянието или загубата, разполагаме с балсама на нежността, търпението, усета, доверието, благодарността, щедростта, куража, намерението и много други нагласи, които можем да изберем отговорно, за да продължим да вървим и да градим качество.
В такъв случай, какво можем да направим, за да променим света, нашия свят, тук и сега? Просто да бъдем отговорни. И да добавим към тази отговорност една добра доза радост, добро настроение и любов. Тогава раят би се намирал на земята. Надявам се и очаквам следващите думи да ви вдъхновят за това.
Да бъдеш човек означава да поемаш отговорност.
АНТОАН ДЬО СЕНТ ЕКЗЮПЕРИ
* * *
Последната човешка свобода е изборът на собственото ни отношение към всяко обстоятелство.
ВИКТОР ФРАНКЪЛ
* * *
Мъдростта не ни е дадена; трябва самите ние да я открием чрез пътуване, което никой не може да ни спести, нито да направи вместо нас.
МАРСЕЛ ПРУСТ
Обстоятелствата и ситуациите придават вкус на живота, но нашият ум решава какъв ще е този вкус.
ДЖОН ХОУМЪР МИЛЪР
* * *
Тъй като не мога да управлявам събитията, управлявам себе си.
МИШЕЛ ДЬО МОНТЕН
* * *
На един ученик, който постоянно се оплаквал от другите, Учителят казал:
– Ако търсиш мир, постарай се да промениш себе си, а не останалите. По-лесно е да си сложиш чехли, отколкото да покриеш с килим цялата земя.
АНТЪНИ ДЕ МЕЛО
* * *
Ти си причината за почти всичко, което ти се случва.
ЕПИКТЕТ
Няма отчайващи ситуации, има само хора, които се отчайват в определени ситуации.
ТИБЕТСКА ПОГОВОРКА
* * *
Човек посява мисъл и жъне действие.
Посява действие и жъне навик.
Посява навик и жъне характер.
Посява характер и жъне съдба.
ШИВАНАНДА
* * *
Всички искат да променят света, но никой не иска да промени себе си.
ЛЕВ ТОЛСТОЙ
* * *
Щастлив е денят, в който разбираш, че събитията не се дължат на инцидент, на времето или на късмета, а ти си този, който приближава или отдалечава всичко от себе си.
САРА БАН БРЕДНАХ
* * *
Никога не е късно да станеш това, което е трябвало да бъдеш.
ДЖОРДЖ ЕЛИЪТ
* * *
Да се примиряваш означава всекидневно да се самоубиваш.
ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК
* * *
Трябва да се превърнем в промяната, която търсим в света.
МАХАТМА ГАНДИ
* * *
Няма по-тежко бреме от нереализирания потенциал.
ЧАРЛЗ ШУЛЦ
* * *
Решенията са пантите на съдбата.
ЕДУИН МАРКАМ
* * *
Има начин да се направи и по-добре: намери го!
ТОМАС АЛВА ЕДИСЪН
* * *
Интелигентният егоизъм се състои в това да се стремиш другите да се чувстват много добре.
За да можеш по този начин и ти да се чувстваш малко по-добре.
ОСКАР УАЙЛД
* * *
Няма жалки роли, а само жалки актьори.
МИЛАН КУНДЕРА
* * *
Онова, от което наистина имаме нужда, е промяна в отношението си към живота. Трябва първо самите ние да разберем и след това да обясним на отчаяните, че всъщност важното е не да не очакваме нищо от живота, а че животът очаква нещо от нас. Трябва да престанем да си задаваме въпроси за смисъла му и, вместо това, да мислим за себе си като за хора, на които животът постоянно и непрекъснато задава въпроси. Нашият отговор трябва да е съставен не от думи, нито от медитация, а от конкретно поведение и действие. В крайна сметка, да живееш означава да поемеш отговорност за намирането на верния отговор на обстоятелствата, пред които си изправен, и да изпълняваш задачите, които животът постоянно възлага на всеки човек.
ВИКТОР ФРАНКЪЛ
* * *
Способността му да поема отговорности показва мярката на човека.
РОЙ Л. СМИТ
* * *
Ако не можеш да промениш съдбата си, промени нагласата си.
ЕЙМИ ТАН
* * *
Господари на съдбата си са само онези, които нищо не очакват от случайността.
МАТЮ АРНОЛД
Алекс Ровира
Това е може би най-трудно разбираемата концепция e страданието, че е необходима част от живота. В човешкото ни израстване и развитие всеки нов етап, до който стигнем, изисква да се откажем от нещо от предишния, да преживеем някаква загуба в усилието си да продължим напред и да овладеем нови умения. Малкото дете се отказва от пълзенето и приема болката и неизбежните падания, за да се научи да ходи, а тийнейджърът се отказва от сигурността на дома и приема риска от отхвърляне, за да намери собственото си място в света. Всяко ново постижение налага да се простим с нещо, което ни е било скъпо. Нещо повече – без тази загуба и страданието, което ни носи тя, не би имало растеж, не бихме отбелязали напредък в живота си. Както вече знаем, в природата и в човешкото съществуване страданието и смъртта имат съществено значение, тъй като чрез тях старото отстъпва и дава път на новото. Естественият свят предлага много прекрасни илюстрации на необходимостта от страданието, които могат да ни помогнат да проумеем тази сложна идея.
……
Друг пример за това е шишарката на вид северноамерикански бор. Семената са скрити под плътно подредените една до друга люспи. Единственото, което може да накара люспите да се отворят и да изпуснат семената, е горещина, като тази, която причинява горският пожар. Така че от тези семена може да израсте ново дърво само като последица от пожар. Очевидно е, че в този случай унищожението, страданието, е необходимо, за да настъпи новият растеж. Освен това самото разрушение винаги носи със себе си семената на надеждата, на новия живот. Погледнато по този начин, болката съдържа потенциала за трансформация, въпреки че в момента може да не го осъзнаваме. С други думи, самото страдание „отключва“ този трансформативен процес и в много случаи той не може да се осъществи без да се изстрада.
Една от причините, поради които страданието е нужно на хората, е, че ние сме склонни до голяма степен да се отъждествяваме с физическите и умствените аспекти на съществуването си и духовната ни природа остава здраво затворена в нас като семената на бора. Егото ни намира за възхитителни способностите на нашето тяло и вярва, че само то има значение. Много от нас ще трябва постепенно да изоставят тази вяра във физическото, като изживеят процеса на стареене или болест, за да насочат вниманието си към духовния аспект. Всъщност физическото страдание може да бъде начало, врата към по-голяма осъзнатост и духовно израстване.
„Най-важните неща“ – Карън Уайът
На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции.
Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват:
Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“
Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“
Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“
Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“
Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“
Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“
Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“
Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“
Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“
Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно:
„Тихо се сипе първият __________.“
„Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви.
Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс.
Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор с шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня.
В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост.
Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете.
Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти.
„Не ме бива в това. Винаги се провалям.“
Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства.
„Не искам дори да опитвам.“
Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл.
„Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“
В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли.
„Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“
Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.
„Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам.“
Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба.
„Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.
Хората често умират при пожари или самолетни катастрофи, защото се опитват да избягат през същата врата, през която са влезли. В паниката си те често разчитат на установените модели, вместо да помислят за друг изход. Докато разсъждаваме по стария, автоматичен начин, би било почти невъзможно да намерим решение за страданията, които изпитваме, за чувството на безразличие, за предизвикателствата в отношенията ни или за други житейски трудности. Да си емоционално пластичен, означава да бъдеш чувствителен към контекста и да реагираш на външния свят такъв, какъвто е в момента.
Д-р Сюзън Дейвид
– И все пак толкова много хора казват, че молитвите им са останали без отговор.
– Нито една молитва (а молитвата не е нищо повече от пламенен израз на това, което е) не остава без отговор. Всяка молитва (всяка мисъл, всяко изявление, всяко чувство) е творческа. В степента, в която горещо се приема за истина, тя ще се прояви и в изживяването ти. Като се каже, че една молитва е останала без отговор, всъщност се е случило така, че най-горещо поддържаната мисъл, дума или чувство се е задействало. Трябва да знаеш (и в това е тайната), че винаги мисълта зад мисълта (можем да я наречем Изначална Мисъл) е определящата. Следователно, ако искаш и умоляваш, изглежда ще имаш по-малък шанс да изживееш онова, което си мислиш, че си избрал, защото Изначалната Мисъл зад всяка просба е, че сега нямаш онова, което желаеш. Тази Изначална Мисъл става твоя действителност. Единствената Изначална Мисъл, която може да я надделее, е вярата, че Бог безпогрешно ще дари точно това, което е поискано. Някои хора имат такава вяра, но те са много малко. Процесът на молитва става много по-лесен, когато вместо да се смята, че Бог винаги ще казва „да“ на всяка молба, интуитивно се разбере, че самата молба не е необходима. Тогава молитвата е молитва на благодарност. Даже не е молитва, а изява на признателност за това, което съществува.
Нийл Доналд Уолш
Баща ми, който е писател, чиито ръце са обездвижени от артрита, бе започнал деня си, като отворил отдавна изоставения си дневник.
„На този ден преди 60 години“, беше написал той с артритния си почерк, „имах щастието да се оженя за Уенди“.
Когато попитах:
– Хайде, татко, кажи каква е тайната?
Той помисли за секунда и след това заяви категорично :
– Късмет.
Е, има елемент на късмет в това да се ожениш за някого, когото познаваш едва от шест седмици и след шестдесет дълги години разбереш, че не си женен за сериен убиец, а за някой безкрайно любящ, добър и мил. Майка ми, естествено, смяташе, че има нещо повече от това.
– Тайната е никога да не мислиш, че има алтернатива – каза тя.
– В това да можете, колкото и да сте си ядосани един на друг, никога да не се карате – обади се баща ми.
– И винаги да имате интересни неща, които да правите сами, за да не зависите само един от друг – добави майка ми.
Автор : Лесли Гарнър, „Житейски уроци“