fbpx

Тънкото изкуство да не ти пука

Кой сте вие, се определя от това за какво сте готови да се борите. Хората, които се радват на усилието във фитнеса, са онези, които се състезават на триатлони, имат изваяно като от струг тяло и могат да вдигат от лежанка малки къщи. Хора, които се радват на дългите работни седмици и политическите лупинги по корпоративната стълбица, са онези, които един ден се озовават на върха й. Хора, които се радват на стреса и несигур­ността в живота на гладуващия артист, са онези, които го водят и успяват.
Тук не става дума за воля или силен дух. Това не е по­редното напомняне, че без болка нищо не се постига. Това е най-простият и основен градивен елемент в живота – нашата борба определя успеха ни. Проблемите ни раждат щастието ни, както и новите по-добри и сложни проблеми.
Виждате ли – това е безкрайна спирала нагоре. И ако си мислите, че можете да спрете да се катерите по нея когато и където си поискате, опасявам се, че не разбира­те за какво става дума. Защото радостта се крие имен­но в самото катерене.

***

Странно е, че сега във време, в което сме по-комуникативни от всякога, сякаш и овластяването е с невижда­ни размери. Нещо в съвременната технология сякаш дава простор на нашата несигурност да вилнее както никога преди. Колкото повече свобода ни е дадена да се изявява­ме, толкова по-силно искаме да сме свободни в желанието си да се справяме с всеки, който не е съгласен с нас или ни безпокои. С колкото повече противоположни на наши­те възгледи се сблъскваме, толкова повече като че ли се дразним, че те изобщо съществуват. Колкото по-лесен и безпроблемен става животът ни, толкова повече ни се струва, че имаме право на още по-добър.
Ползата от интернет и социалните мрежи е неоспо­рима. Като че ли сега е най-хубавото време в историята на човечеството. Обаче тези технологии може би оказ­ват неочакван страничен ефект върху нас. Може би съ­щите тези технологии, които са дали свобода на изявата и са образовали толкова много хора, в същото време подсилват чувството на овластяване повече от всякога.

Тънкото изкуство да не ти пука, Марк Менсън

Промяната

 Единственото сигурно е, че промяната няма да дойде от другите!

Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл и вдигна крака на бюрото си. Харесвах миризмата на кожа и стари книги, която свързвах с това място, където в продължение на цял един ден бях разкривал тайните си след нашата първа среща. Меката вечерна светлина, процеждаща се през дърветата в парка, подчертаваше английската атмосфера на стаята. Верен на навика си, Дюбрьой въртеше леда в чашата с бърбън.

— Убеден съм — продължи той, — че всяка промяна трябва да дойде от теб, а не отвън. Нито някаква организация, нито някакво правителство, нов шеф, профсъюз или нов партньор ще променят живота ти. Впрочем виж политиката — какво се е получавало, когато хората са залагали на някого да промени живота им? Помисли за Митеран през 1981-ва, за Ширак през 1995, за Обама през 2008… Всеки път са били разочаровани. След това са си мислили, че са сбъркали човека, че са направили лош избор. Всъщност не в това е проблемът. Истината е, че никой освен теб самия няма да промени живота ти. Именно затова човек трябва да се вземе в ръце.

Забележи, мисля, че мисълта на Ганди надхвърля индивидуалните съображения, личните очаквания за промяна. Мисля, че тя се отнася преди всичко до промените, които всеки би искал да види в обществото. Вероятно е искал да каже, че е много по-важно самият ти да олицетворяваш пътя, по който трябва да се тръгне, и да си пример за другите, отколкото просто да изобличаваш и критикуваш.

— Да, разбирам, мисълта е интересна, но дори и да се превърна в пример на уравновесеност, това няма да промени с нищо изискванията на моето предприятие, нито моят шеф ще започне да ме зачита.

— Напротив, в известен смисъл точно така ще стане. Ако страдаш, защото шефът не те зачита, то не очаквай той да се промени от само себе си. Ти трябва да съумееш да накараш другите да те зачитат. Виж кое можеш да промениш в себе си, за да станеш по-достоен за уважение — може би взаимоотношенията ти с другите, начина ти на говорене, на споделяне на резултатите ти. Може би не трябва да оставяш без отговор неуместните забележки. Впрочем гадните ръководители, които обичат да тормозят служителите си, не нападат всеки от тях, не избират жертвите си случайно.

— Все пак нали не твърдите, че жертвата сама е виновна за тормоза!

— Не, нямам предвид това. Не е по нейна вина и дори не можем да кажем, че неволно го предизвиква. Не. Просто казвам, че тя се държи по такъв начин, че прави тормоза възможен. Палачът ѝ усеща, че ако я нападне, наистина ще ѝ въздейства отрицателно, докато при другите може и да не се получи.

— Ужасно.

— Да.

— И… как даден човек се оказва в тази категория?

— Сложно е, може да съществуват различни причини, но може би най-определящата е липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е да натиснат там, където боли.

Внезапно изпитах нужда от чист въздух.

— Може ли малко да проветрим?

Стана и широко отвори прозореца. Приятният и свеж въздух, попил влагата на дърветата, изпълни стаята, донасяйки ни успокоителните ухания на лятната вечер. Долавяше се тихото цвърчене на птиците, скрити в листака на високите явори, докато величествените клони на стогодишен кедър спокойно се полюляваха на вятъра.

— Питам се дали… мисля, че… може би ми липсва известно самоуважение. Всъщност не че не се харесвам, не е това, даже се усещам… съвсем нормален, но наистина лесно се разстройвам, когато ме упрекват, критикуват…

— И аз така мисля. Следващия път ще ти дам задача, която да ти помогне да развиеш себеуважението си, увереността в себе си, да се почувстваш по-силен.

Запитах се дали не трябваше да си мълча.

— За да се върнем на думата си, съгласен съм, че може да се предизвика промяна в начина, по който началникът ни възприема и се отнася с нас, като развиваме самите себе си, но това няма да промени нещата в предприятието.

— Да речем, че това изисква умения за по-добро общуване, но съм сигурен, че ти би могъл да убедиш твоите началници, от които през цялото време се оплакваш, да променят мнението си по дадени въпроси. Трябва да се научиш да им въздействаш, за да постигнеш известен напредък.

— Едва ли ще се получи.

— Казваш го, защото все още не знаеш как да постъпиш, но нищо не е предопределено. Освен това, когато дадено положение наистина ни е неприятно, можем просто да сменим фирмата. Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.

Ето това е пещерата на Платон! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера, която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който, макар и мрачен, им бил познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота, свобода.

Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове, мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те никога няма да го използват.

Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало никакъв смисъл да се вкопчваме в статуквото. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас посока.

Дюбрьой си наля капка бърбън и добави няколко бучки лед, които радостно иззвънтяха в чашата. Поех дълбоко въздух. Отвън идваше нежно ухание.

— Като говорим за промяна, има нещо, което наистина желая, но не успявам да постигна, въпреки че не засяга единствено мен — да спра да пуша. Можете ли да ми помогнете?

— Зависи. Разкажи ми повече. Защо искаш да спреш?

— По същите причини, по които и всички останали. Това е гадост, която бавно те убива.

— Ами тогава какво ти пречи да спреш?

— Най-напред, за да бъда напълно честен, харесва ми. Човек трудно се лишава от нещо, което харесва. Ще ми липсва, особено в моментите на стрес, когато ми помага да се отпусна.

— Добре, представи си, че съществува друг, много добър, много приятен продукт, който освен това намалява стреса. Можеш да го ползваш когато си искаш. Представи си това.

— Добре.

— При това положение лесно ли ще спреш да пушиш?

— Ъъ… да.

— Не си много убедителен!

— Не знам.

— Представи си само — имаш вълшебен продукт, който ти доставя удоволствие и те отпуска, щом имаш нужда от това. Цигарите дават ли ти нещо повече?

— Ъъ… не.

— Какво тогава ти пречи да ги зарежеш?

Напразно се опитвах да си представя чудодеен продукт, който ми доставя удоволствие и ме отпуска, а и нещо ме натъжаваше при мисълта да зарежа цигарите. Какво? Какво можеше да е това? Като че ли смътно долавях отговора, без да съм в състояние да го формулирам. Бе необходимо доста време, преди да изплува и накрая да го приема за очевиден.

— Свободата.

— Свободата?

— Да, свободата. Дори да ми се иска да приключа с тютюна, общественият натиск е толкова голям, че имам чувството, че това вече не е мой избор и ще загубя свободата си, ако престана да пуша.

— Ще си загубиш свободата?

— Всички ми натякват за цигарите. Всички ми казват: „Трябва да ги спреш“, така че, ако го направя, ще имам усещането, че съм се поддал на натиска, че съм подчинил волята си на другите.

По лицето му пробягна усмивка.

— Добре. Ще ти изпратя нареждания. Трябва да ги следваш дословно. Както обикновено.

Бог пътува винаги инкогнито, Лоран Гунел

Вижте още заглавия : https://vasilenahristova.com/books-movies/

Парадоксът на щастието

Парадоксът на щастието е, че съзнателният стремеж към него е фундаментално несъвместим със самата природа на щастието. Истинското щастие се ражда от отдаването на някаква дейност заради самата нея, а не поради външна причина, дори когато тази причина е нещо толкова чистосърдечно като желанието да бъдеш щастлив.

Стремежът към щастие създава очаквания, което потвърждава популярната фраза „Очакванията са сигурна гаранция за бъдещо недоволство“. Затова празниците и семейните събирания често се оказват разочароващи, да не кажа направо потискащи. Имаме толкова големи очаквания, които е почти невъзможно да бъдат оправдание.

В едно проучване участниците получават фалшива вестникарска статия, възхваляваща достойнствата на щастието, а друга, контролна група, в това време чете материал, в който изобщо не става дума за щастие. После и двете групи гледат избрани на случаен принцип видеоклипове, които са или весели, или тъжни. След края на „позитивния“ филм участниците, които се запознават предварително с преимуществата на щастието, се чувстват по-малко щастливи в сравнение с хората от контролната група, които са гледали същото видео. С отдаването на прекалено голямо значение на щастието се увеличават и очакванията им за това какъв „трябва“ да е животът, което ги прави по-уязвими за разочарованието.

В друго проучване участниците получават задачата да прослушат балета Пролетно тайнство на Стравински – музикално произведение, което е толкова нехармонично и дразнещо, че предизвиква безредици по време на дебюта си през 1913 година. Част от доброволците получават указанието да се опитат да се почувстват възможно най-щастливи, докато слушат музиката. Впоследствие те оценяват нивото си на щастие като по-ниско в сравнение с контролна група, която не била „по петите на Мистър Смайли“.

Настървеното преследване на щастието може също така да бъде изолиращо. Оказва се, че колкото по-високо хората поставят щастието в списъка на личните си цели, толкова по-самотни са в ежедневието си.

Обликът на щастието се определя и от специфичните културни различия, което създава риска да бъдеш щастлив по неправилния начин. В Северна Америка щастието зависи от личните постижения (в това число и удоволствието), докато в Източна Азия щастието се свързва със социалната хармония. Американците от китайски произход предпочитат усещането за удовлетворение, а онези с европейски корени залагат на вълнението. Японската култура е изградена въз основа на лоялността в тясната ѝ свързаност с чувството за вина, докато американската подхранва повече социално неангажирани емоции като гордост и гняв. За да бъдеш щастлив в дадена култура, чувствата ти до голяма степен трябва да бъдат в синхрон с нейната дефиниция за щастие.

С две думи преследването на щастието може да бъде не по-малко саморазрушително от „бутилирането“ и самонавиването, за които говорихме по-рано. Всички тези механизми за справяне произлизат от дискомфорта, който изпитваме спрямо негативните емоции, и от нежеланието ни да преживеем дори най-малкото страдание.

Д-р Сюзън Дейвид

Страданието е необходимо

Това е може би най-трудно разбираемата концепция e страданието, че е необходима част от живота. В човешкото ни израстване и развитие всеки нов етап, до който стигнем, изисква да се откажем от нещо от предишния, да преживеем някаква загуба в усилието си да продължим напред и да овладеем нови умения. Малкото дете се отказва от пълзенето и приема болката и неизбежните падания, за да се научи да ходи, а тийнейджърът се отказва от сигурността на дома и приема риска от отхвърляне, за да намери собственото си място в света. Всяко ново постижение налага да се простим с нещо, което ни е било скъпо. Нещо повече – без тази загуба и страданието, което ни носи тя, не би имало растеж, не бихме отбелязали напредък в живота си. Както вече знаем, в природата и в човешкото съществуване страданието и смъртта имат съществено значение, тъй като чрез тях старото отстъпва и дава път на новото. Естественият свят предлага много прекрасни илюстрации на необходимостта от страданието, които могат да ни помогнат да проумеем тази сложна идея.
……

Друг пример за това е шишарката на вид северноамерикански бор. Семената са скрити под плътно подредените една до друга люспи. Единственото, което може да накара люспите да се отворят и да изпуснат семената, е горещина, като тази, която причинява горският пожар. Така че от тези семена може да израсте ново дърво само като последица от пожар. Очевидно е, че в този случай унищожението, страданието, е необходимо, за да настъпи новият растеж. Освен това самото разрушение винаги носи със себе си семената на надеждата, на новия живот. Погледнато по този начин, болката съдържа потенциала за трансформация, въпреки че в момента може да не го осъзнаваме. С други думи, самото страдание „отключва“ този трансформативен процес и в много случаи той не може да се осъществи без да се изстрада.

Една от причините, поради които страданието е нужно на хората, е, че ние сме склонни до голяма степен да се отъждествяваме с физическите и умствените аспекти на съществуването си и духовната ни природа остава здраво затворена в нас като семената на бора. Егото ни намира за възхитителни способностите на нашето тяло и вярва, че само то има значение. Много от нас ще трябва постепенно да изоставят тази вяра във физическото, като изживеят процеса на стареене или болест, за да насочат вниманието си към духовния аспект. Всъщност физическото страдание може да бъде начало, врата към по-голяма осъзнатост и духовно израстване.

„Най-важните неща“ – Карън Уайът

„Надявам се“, „Бих желал“, „Може би“

Три невротични фрази изграждат механизмите, на които се опира поведението на склонния към протакане индивид:

„Надявам се  нещата да се   оправят.“ „Бих желал   всичко да  беше  по-различно.“ „Може  би всичко ще се  оправи.“

Ето я насладата на отлагащия човек. Дотогава, до­като казвате „може би“, „надявам се“ или „бих желал“, вие имате основание да не предприемате нищо в момен­та. Всички пожелания и надежди от този род са губене на време — безумие на обитатели на приказна страна. Никога нищо не е било постигано само с пожелания или с надежди. Те са само удобни врати за бягство от необ­ходимостта да запретнете ръкави и да се заемете със задачите, които сте решили, че са достатъчно значими, за да бъдат включени в списъка на жизнените ви дейнос­ти.

Вие можете да извършите всичко, което си поставите за цел. Вие сте силен, способен и съвсем не крехък. Но като отлагате нещата за някой бъдещ момент, вие бяга­те от действителността, поддавате се на съмнение в собствените си способности и най-вече на самоизмама. Слабото ви място „отлагане“ ви пречи да бъдете силен в своето „сега“ и ви кара да се надявате, че в бъдеще нещата ще  се   оправят.

Вашите слаби места

Цялото това организирано мис­лене ви пречи да изживявате сегашните си моменти. Да живеете според този план, означава, че имате гаранция, че винаги всичко ще бъде наред. Сигурността, оконча­телният план, е за мъртъвците. Сигурността означава да знаеш какво ще се случи. Сигурността означава лип­са на вълнение, на рискове, на противодействие. Сигур­ността означава липса на развитие, а това е равносилно на смърт. Освен това сигурността е мит. Докато ходите по земята, вие никога не можете да имате сигурност. А дори да не беше мит, сигурността щеше да е отвратите­лен начин на живот, защото премахва вълнението и раз­витието.

В този контекст думата „сигурност“ се отнася до външните гаранции, до притежания като пари, къща и лека кола, до крепости като служба или позиция в об­ществото. Има и друг вид сигурност обаче, която си струва да бъде постигната. Тя е вътрешната сигурност и вярата, че можете да се справите с всичко, което живо­тът ви поднася. Това е единствената трайна сигурност, единствената истинска сигурност.

Криворазбраната правда

Казват, че в съда справедливост не се получава; ако имаш късмет, най-доброто, което можеш да получиш, е отлично споразумение. В същото време има толкова други сфери на живота, в които със зъби и нокти отстояваме идеята за справедливост, разплата и доказване извън всякакво съмнение, че сме прави. Всеки, който е имал романтична връзка за повече от няколко месеца, познава онзи момент по време на спор, особено ако е с любим човек, когато осъзнаваш, че… слава богу… бурята е утихнала, постигната е някаква форма на разбирателство – може би временно примирие – и най-разумното, което можеш да направиш, е да държиш устата си затворена, да махнеш с ръка, да изгасиш лампата и да заспиш. Но в този миг нещо те кара да се обадиш отново, за да покажеш, че ти си бил прав, а партньорът ти е грешал – и целият ад се повтаря наново.

Не е изключено да пропилееш години живот, подхранвайки нуждата да получаваш потвърждение за правотата си или признание за понесеното от теб несправедливо отношение. В много семейства и в много части на света фамилните вражди са започнали толкова отдавна, че никой не си спомня първоначалната причина за раздора. Иронията е в това, че така ставаш жертва на още по-голяма несправедливост, тъй като се лишаваш от други важни за теб неща, каквато е тясната връзка с близки и приятели. Харесвам израза, с който в Южна Африка наричахме този вид саморазрушителни явления: „Ще си отреже носа, за да направи напук на лицето си.“

Древногръцкият майстор на парадокса, Хераклит, е казал, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река, което ще рече, че светът се променя постоянно и по този начин всекидневно предлага нови възможности и ситуации. А за да се възползваме максимално от тях, трябва непрекъснато да разрушаваме старите категории и да формулираме нови. Много често най-оригиналните и интересни решения ни хрумват, когато възприемем „нагласата на начинаещия“, подхождайки със свеж поглед към новите предизвикателства. Това е крайъгълният камък на емоционалната пластичност.

Преди едно или две поколения обществото разделяше по полов признак различните дейности на „мъжки“ и „женски“. Сега обаче рискуваш да ти разбият носа за допускането на такова брутално разграничаване. По същия начин някои хора имат навика сами да се напъхват в определени категории, като не осъзнават собствената си стойност на индивиди и възприемат себе си ограничено и единствено като богаташ, дебелак, простак или атлет. Отдавна знаем, че да се самоопределяш като „жената на мистър Джоунс“ е ограничаващо и омаловажаващо твърдение. Но такива са също и „изпълнителен директор“, „пример за подражание“, „най-умното дете в класа“ и дори „куотърбек, спечелил Супер купата“. Всичко се променя. А за да сме сигурни, че ние също се променяме, се нуждаем от гъвкавост.

Емоционалната пластичност означава да осъзнаваш и приемаш всички свои емоции и дори да се учиш от най-трудните. Означава също и да преодолееш границите на условните и вродените когнитивни и емоционални реакции (твоите въдици), така че да живееш в сегашния момент с умението да тълкуваш обстоятелствата от настоящето, да реагираш подобаващо и накрая да действаш в съгласие с най-дълбоките си ценности.

Лични сценарии

На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции.


Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват:

Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“

Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“

Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“

Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“

Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“

Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“

Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“

Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“

Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“

Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно:

„Тихо се сипе първият __________.“ „Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви.

Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс.

Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор с шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня.

В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост. Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете. Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти.

„Не ме бива в това. Винаги се провалям.“ Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства. „Не искам дори да опитвам.“ Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл. „Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“ В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли. „Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“

Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.
„Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам.“

Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба.

„Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.

Разбираш ли себе си?

tulip-4215186_1920

Започни с опознаване на себе си. Тук е и красотата. В момента, когато опознаеш себе си, ще познаеш всичко. Не само жена си, но и цялото съществуване. Не само мъжа си, но дърветата, птиците, животните, скалите, реките, планините. Ще познаваш всичко, защото съдържаш всичко това; ти си миниатюрна вселена.

И още една красота, още едно невероятно преживяване: в момента, в който познаеш себе си, мистерията съвсем не свършва. Всъщност сега за първи път тя става огромна. Знаеш, но има толкова много още непознато. Знаеш, но в същото време нещо ти казва, че натрупаното от теб досега е все още нищо. Знаеш, но границата е далеч. Само си навлязъл в океана от знание, но не си достигнал отвъдния бряг.

В този момент цялото съществуване е мистерия: жена ти, детето, приятелят. Познанието не е разрушително за магията, за поезията на живота. Напротив, такова познание подсилва поезията, магията, чудото, тайнствеността. “Женен съм от двадесет години и си давам сметка за чувството: ”Не може ли тя да разбере?“

Разбираш ли себе си? Никога ли не си правил неща, за които впоследствие си се разкайвал? Казваш: „Направих го въпреки себе си!“ Разбираш ли себе си? Правиш ли нещата с разбиране? Ако някой те удари и се ядосаш, с разбиране ли се ядосваш или само защото са те настъпили по мазола?

Моля те, не се опитвай да разбираш другия, това не е начинът. Опитай се да проникнеш в себе си – това е пътят. Ти си миниатюрна вселена. В теб е начертана цялата карта на съществуването.

Как се отдалечаваме от настоящето ?

portrait-4246954_1920

„Маймунското мислене“ е термин от медитацията, който описва несекващия вътрешен брътвеж, който скача от една тема на друга, както шимпанзето се прехвърля от клон на клон. Например имаш пререкания с партньора си (или който и да е друг: родител, дете, приятел или колега) и той излиза ядосан от вкъщи. Докато пътуваш в метрото на път за офиса, умът ти боботи: „Довечера ще му кажа колко ми е неприятно, когато критикува родителите ми.“ Тази прибързана мисъл води до разиграваща се в ума ти размяна на иронични реплики, докато планираш предстоящия разговор. По всяка вероятност той ще изтърси нещо гадно за родителите ти, а ти ще му отвърнеш с коментар за непрокопсания му брат. Предполагаш какъв ще е отговорът му и обмисляш и своя. Когато пристигаш в офиса, си напълно изтощен от напрегнатия спор, който си водил сам със себе си.

Когато сме в режим на маймунско мислене, неусетно се поддаваме на черногледство – представяме си най-лошите сценарии или правим от мухата слон. Но това е прахосване на енергия и пълна загуба на време. Нещо повече, когато разиграваш тези въображаеми драми в главата си, всъщност не живееш в сегашния момент. Не забелязваш цветята в парка и интересните лица в метрото. Освен това лишаваш мозъка си от неутралния промеждутък, който е толкова важен за креативните решения – може би дори за решението на проблема с конкретната свада.

Маймунското мислене е обременено с баласта на миналото („Не мога да му простя за стореното“) и с притегателната сила на бъдещето („Нямам търпение да напусна и да кажа на шефа си какво мисля за него“). Често се отличава със заповеден и назидателен тон и си служи с думи като „трябва“, „не трябва“ и „не мога“ („Трябва да отслабна“, „Не мога да се проваля“, „Не трябва да се чувствам така“). Маймунското мислене те отдалечава от настоящия момент и от онова, което е най-добро за теб.

Д-р Сюзън Дейвид