Категория: Себе си

На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции.


Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват:

Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“

Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“

Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“

Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“

Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“

Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“

Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“

Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“

Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“

Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно:

„Тихо се сипе първият __________.“ „Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви.

Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс.

Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор с шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня.

В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост. Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете. Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти.

„Не ме бива в това. Винаги се провалям.“ Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства. „Не искам дори да опитвам.“ Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл. „Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“ В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли. „Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“

Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.
„Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам.“

Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба.

„Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.