fbpx

Криворазбраната правда

Казват, че в съда справедливост не се получава; ако имаш късмет, най-доброто, което можеш да получиш, е отлично споразумение. В същото време има толкова други сфери на живота, в които със зъби и нокти отстояваме идеята за справедливост, разплата и доказване извън всякакво съмнение, че сме прави. Всеки, който е имал романтична връзка за повече от няколко месеца, познава онзи момент по време на спор, особено ако е с любим човек, когато осъзнаваш, че… слава богу… бурята е утихнала, постигната е някаква форма на разбирателство – може би временно примирие – и най-разумното, което можеш да направиш, е да държиш устата си затворена, да махнеш с ръка, да изгасиш лампата и да заспиш. Но в този миг нещо те кара да се обадиш отново, за да покажеш, че ти си бил прав, а партньорът ти е грешал – и целият ад се повтаря наново.

Не е изключено да пропилееш години живот, подхранвайки нуждата да получаваш потвърждение за правотата си или признание за понесеното от теб несправедливо отношение. В много семейства и в много части на света фамилните вражди са започнали толкова отдавна, че никой не си спомня първоначалната причина за раздора. Иронията е в това, че така ставаш жертва на още по-голяма несправедливост, тъй като се лишаваш от други важни за теб неща, каквато е тясната връзка с близки и приятели. Харесвам израза, с който в Южна Африка наричахме този вид саморазрушителни явления: „Ще си отреже носа, за да направи напук на лицето си.“

Древногръцкият майстор на парадокса, Хераклит, е казал, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река, което ще рече, че светът се променя постоянно и по този начин всекидневно предлага нови възможности и ситуации. А за да се възползваме максимално от тях, трябва непрекъснато да разрушаваме старите категории и да формулираме нови. Много често най-оригиналните и интересни решения ни хрумват, когато възприемем „нагласата на начинаещия“, подхождайки със свеж поглед към новите предизвикателства. Това е крайъгълният камък на емоционалната пластичност.

Преди едно или две поколения обществото разделяше по полов признак различните дейности на „мъжки“ и „женски“. Сега обаче рискуваш да ти разбият носа за допускането на такова брутално разграничаване. По същия начин някои хора имат навика сами да се напъхват в определени категории, като не осъзнават собствената си стойност на индивиди и възприемат себе си ограничено и единствено като богаташ, дебелак, простак или атлет. Отдавна знаем, че да се самоопределяш като „жената на мистър Джоунс“ е ограничаващо и омаловажаващо твърдение. Но такива са също и „изпълнителен директор“, „пример за подражание“, „най-умното дете в класа“ и дори „куотърбек, спечелил Супер купата“. Всичко се променя. А за да сме сигурни, че ние също се променяме, се нуждаем от гъвкавост.

Емоционалната пластичност означава да осъзнаваш и приемаш всички свои емоции и дори да се учиш от най-трудните. Означава също и да преодолееш границите на условните и вродените когнитивни и емоционални реакции (твоите въдици), така че да живееш в сегашния момент с умението да тълкуваш обстоятелствата от настоящето, да реагираш подобаващо и накрая да действаш в съгласие с най-дълбоките си ценности.

Лични сценарии

На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции.


Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват:

Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“

Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“

Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“

Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“

Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“

Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“

Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“

Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“

Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“

Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно:

„Тихо се сипе първият __________.“ „Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви.

Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс.

Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор с шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня.

В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост. Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете. Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти.

„Не ме бива в това. Винаги се провалям.“ Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства. „Не искам дори да опитвам.“ Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл. „Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“ В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли. „Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“

Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.
„Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам.“

Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба.

„Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.

Емоционална пластичност

salon-4231458_1920

Хората често умират при пожари или самолетни катастрофи, защото се опитват да избягат през същата врата, през която са влезли. В паниката си те често разчитат на установените модели, вместо да помислят за друг изход. Докато разсъждаваме по стария, автоматичен начин, би било почти невъзможно да намерим решение за страданията, които изпитваме, за чувството на безразличие, за предизвикателствата в отношенията ни или за други житейски трудности. Да си емоционално пластичен, означава да бъдеш чувствителен към контекста и да реагираш на външния свят такъв, какъвто е в момента.

Д-р Сюзън Дейвид

Изначална мисъл

beach-4161593_1920

– И все пак толкова много хора казват, че молитвите им са останали без отговор.

– Нито една молитва (а молитвата не е нищо повече от пламенен израз на това, което е) не остава без отговор. Всяка молитва (всяка мисъл, всяко изявление, всяко чувство) е творческа. В степента, в която горещо се приема за истина, тя ще се прояви и в изживяването ти. Като се каже, че една молитва е останала без отговор, всъщност се е случило така, че най-горещо поддържаната мисъл, дума или чувство се е задействало. Трябва да знаеш (и в това е тайната), че винаги мисълта зад мисълта (можем да я наречем Изначална Мисъл) е определящата. Следователно, ако искаш и умоляваш, изглежда ще имаш по-малък шанс да изживееш онова, което си мислиш, че си избрал, защото Изначалната Мисъл зад всяка просба е, че сега нямаш онова, което желаеш. Тази Изначална Мисъл става твоя действителност. Единствената Изначална Мисъл, която може да я надделее, е вярата, че Бог безпогрешно ще дари точно това, което е поискано. Някои хора имат такава вяра, но те са много малко. Процесът на молитва става много по-лесен, когато вместо да се смята, че Бог винаги ще казва „да“ на всяка молба, интуитивно се разбере, че самата молба не е необходима. Тогава молитвата е молитва на благодарност. Даже не е молитва, а изява на признателност за това, което съществува.

Нийл Доналд Уолш